Естествено, не всяко дете може да стане добър спортист и да има талант. Това обаче не е предпоставка да спрем детето от неговата спортна активност. Защото първата и най-важна изходна точка, която трябва да ни движи, е личната полза за детето. Дори да не е сред първите или добрите, детето пак ще придобие нови нива на компетентност, умения, сръчност, контакти. Ще има своите моменти на гордост, просто защото спортът води често до усещане за субективно надскачане. Ето този елемент е важен и родителското поощрение е малък детайл, но огромна инвестиция.
Правилна мотивация, а не прекомерното желание на родителите за изява и медали. Поощрение да спортуват, дори когато не са най-силните или най- бързите, дори ако не се справят добре.
Действително, много родители поставят резултатите в спорта, преди самия спорт. Веднага се сещам за едно момиче, което на 14г. вече имаше 8 годишна актива спортна кариера. С много състезания на всички нива, с много купи. Родителите я доведоха за консултация, защото беше спряла да може да се състезава. На тренировките беше перфектна, но на състезанията рухваше всичко. Момичето обичаше тениса, но се смазваше все повече и повече с всяка изминала година от страха, че няма да спечели. Блокираше до степен, в която на състезание почти не можеше да покаже способностите си. По-скоро следеше какви ще са реакциите на родителите, на другите познати хора. Не беше в играта, а на зрителското, оценъчното място.
Затова, когато спортът спре да бъде удоволствие и радост от личните усилия, той може да започне да разрушава и да създава невротична структура на функциониране. Децата трябва да бъдат подтиквани към успеха, но това да е съобразено с техните темпераментови особености, с емоционалния ресурс, който имат, за да може спортът да остане позитивната част от тях.